Софийска филхармония и изключителния тандем Франция - Жан-Жак Канторов, диригент и Александър Канторов, пиано! 19.05, 19ч, Зала България!

„Имам смелостта да харесвам Рафаело повече от Микеланджело, Моцарт повече от Бетовен, и Росини – повече от Майербер“ – дръзко обявява Жорж Бизе малко преди да напише Първата си симфония. Тогава композиторът е на 17. Дете-чудо от най-ранна възраст, той е приет в Парижката консерватория едва деветгодишен. Печели като на шега всяка награда, която се появи наоколо. И днес мнозина се чудят какво ли щеше да сътвори Жорж Бизе, ако беше поживял повече от 37 години. Историята му много напомня тази на Моцарт – вундеркинд, ранна смърт, изключителен талант, поразителна смелост. Първата симфония обаче остава дълго скрита. Тя не присъства в първоначалните му опуси, не се споменава в многобройните му писма, дори ранните биографи на композитора не подозират за нейното съществуване. Трябва да минат почти 80 години, за да бъде открита в един от кашоните, завещани на архива на Парижката консерваторията. Затова и премиерата на първата симфония на Бизе е чак през 1935 година, диригент е Феликс Вайнгартнер. Счита се, че една от причините симфонията на Бизе да не „види бял свят“ в началото е приликата с до-мажорната симфония на неговия преподавател в Парижката консерватория Шарл Гуно – фанфарите, фугатото в бавната част, така характерните „втурващи се“ пасажи при струнните, всичко това е „взето назаем“ от Гуно. Но симфонията на блестящия млад композитор е по своему ярка, беза да бъде оригинална,но най-смайващото в нея е умението, с което Бизе борави с всички композиторски прийоми и похвати и с всички музикални влияния, на които е бил изложен до този момент. И след намирането й, симфонията му надминава славата на тази на неговия учител. Брилянтна творба, от която блика ентусиазъм, подплатен не само с изключителен талант, но и с впечатляващи за 17-те (тогава) години на Бизе умения. Живата и пъргава първа част е изградена около хитроумните преминавания през двете теми – едната романтична и изпълнена с емоции, другата – по-консервативна и сдържана. Тук на моменти се „предусеща“ онази изумителна способност за игра с колорита при изграждането на напрежението, която ще „разцъфне“ по-късно при създаването на „Кармен“. Най-прочута от темите в симфонията е може би леко екзотичната сякаш призрачна тема в бавната част, която Бизе е поверил на обоя, с „пицикато“ акомпанимент. След бързия момент, комбиниран с ариозо, които оформят облика на третата част, идва бързия и шеметен финал, който „грабва“ моментално публиката и я оставя без дъх. Симфония, в която се влюбваш от „първо слушане“!

КАМИЙ СЕН-САНС е роден три години преди Бизе, но живее дълго след него. За своя 86-годишен житейски път Сен-Санс се „докосва“ в дълбочина до много области на изкуството и познанието. Истински енциклопедична личност, той е не само един от големите композитори на своето (и не само) време, но и виртуозен пианист, дългогодишен органист на парижката църква „Мадлен“, отличен диригент, автор на стотици статии и десетки книги, пише поезия и пиеси, интересува се живо от астрономия, археология, философия, древни езици, класическа литература и дори от езотерични науки. Сен-Санс говори няколко езика и пътува много през целия си живот, гастролира в Индокитай, Скандинавските страни, Уругвай и други екзотични за времето държави, той е и основен двигател на Френското национално музикално общество; наглед достолепен, той е обичал приключенията и дори експериментиет (пише дори и филмова музика в края на живота си). Иначе на територията на музиката той твори във всички жанрове – опери, симфонии, камерна музика, хорова музика, музика за деца. При това по много. „Пиша музика така, както ябълковото дърво ражда ябълки“ – така описвал сам себе си Сен-Санс. Той създава пет концерта за пиано и оркестър, всички те премиерно са изпълнявани от него. Забележителната му техника и задълбоченото музициране, които демонстрира, при едно фокусиране в тази насока биха го наредили до най-големите виртуози като Антон Рубинщайн, Лешетицки или пък Падеревски. И клавирните му концерти са ярко доказателство за това, макар и обвеяни в така френския стренеж на Сен-Санс да впечатлява с финес и деликатност. Не липсват обаче и каскади от октави и арпежи, които композиторът изпълнявал с лекота. Първите му четири концерта за пиано са създадени (през сравително еднакви периоди от време) между 1858 и 1875 и чак двадесет години по-късно се появява и последният, пети концерт.
Четвъртият концерт за пиано е най-иновативният в структурно отношение. От една страна, вътрешната логика е като на четиричастна симфония, но частите са „събрани“ две по две в два големи „раздела“ като между тях има много интригуващи преходи. Този концерт Сен-Санс посвещава на Антон Доор, професор по пиано във Виенската консерватория. Премиерата е през 1875 година, солист е Сен-Санс. И до днес този концерт е сред най-изпълняваните и продължава да впечатлява с изобретателностт на композитора (оборвайки твърденията на мнозина, че Сен-Санс е твърде академичен).
Петият концерт за пиано Камий Сен-Санс пише в един хотел в Кайро през 1896 . Тази година е изпълнена с много важни за него събития. През янури Сен-Санс е в Милано за иатлианската премиера на неговата опера „Хенри Осми“, оттам заминава за Египет за традиционната си вакания, пътува по Нил и се заема с композирането на Петия концерт. Сам казава за него, че е „като едно морско плаване“. Завършва го само за три седмици и премиерата е на 2 юни същата година на специален концерт в зала „Плейел“ в Париж – концерт, с който Сен-Санс отбелязва 50-годишнината от първото си излизане на тази сцена, а цялостната програма тази вечер той споделя със своя добър приятел Пабло Сарасате. Петият концерт е издаден година по-късно, вече с посвещение на пианиста Луи Диеме, който често изпълнява творбата. Самият Сен-Санс продължава да свири петия си концерт още много години, включително и след като навършва 80. „Египетското“ влияние в произведението се усеща най-вече в бавната част. Първата и третата са си „чисто“ френски и по-скоро класически като баланс на темите и темпата. Иначе още откриващата тема покорява с песенността си, а втората тече с една по-скоро Брамсова дълбочина и широта на изказа. Финалът е истински брилянтен и дава въмозжност на изпълнителя да демонстрира техническите си възможности от началото до самия край. Истински празник за добрите пианисти и за (обичайно) очарованата публика.

ЖАН-ЖАК КАНТОРОВ е роден в Кан през 1945. Тринайсетгодишен е, когато започва да учи в Парижката консерватория с Рене Бенедети, а на 15 печели първия си приз като цигулар. Следват десет награди от престижни международни конкурси, сред които три впечатляващи първи премии – от „Карл Флеш“ в Лондон, „Паганини“ в Генуа и международния конкурс в Женева. Кариерата му като солист и камерен изпълнител е забележителна, репертоарът – огромен, записите – многобройни (някои от тях са отличени с Grand Prix du Disque и Grand Prix de l’Académie Franz Liszt. Жан-Жак Канторов е дългогодишен преподавател в консерваториите в Париж, Страсбург и Ротердам, а след пенсионирането си продължава да бъде непрестанно търсен за майсторски класове. През 1980 започва да гради име и като диригент, ръководи Камерния оркестър на френския град Оверн, а по-късно и парижкия Ensemble Orchestral. Често е канен да дирижира Холандския камерен оркестър, Симфониета Тапиола във Финландия, камерните оркестри на Хелзинки и Лозана. От 2004 до 2008 е главен диригент на Orquesta Ciudad de Granada в Spain.
Младият пианист АЛЕКСАНДЪР КАНТОРОВ е сред най-изявените за своето поколение. Израствайки в семейство с ярки музикални традиции, той отрано навлиза в света на това изкуство. Започва да свири на пиано на 5, първо при Пиер-Ален Волондат, а по-късно – вече в Скола Канторум в Париж – при Игор Лазко. Посещава майсторските класове на Жан-Филип Колар, Жак Рувие, Кристиан Ивалди. Продължава да се усъвършенства в консерваторията в Лион при Франк Брейли. Носител е на редица първи награди от международни конкурси, бил е солист на много оркестри – сред тях Камерния оркестър на Бордо, Филхармониите на Орлеан и Пикардия, Симфоничните оркестри на Осака и Тайпе. Гастролира (заедно с баща си Жан-Жак Канторов) на авторитетни фестивали. През 2013 записва първия си диск с рядко изпълнявани сонати от френски композитори.